„Страната на лъжците“ НАТФИЗ и денят за „размисъл“ се събраха в едно усещане — театър, спомен, детство, лъжа, власт и съвременен контрол. Понякога една пиеса казва повече за времето, в което живеем, отколкото цялата официална реч на деня.

Джелсомино в страната на лъжците

Още като дете, ще да е било след първи клас, съвсем прясно научил се да чета, намерих “Приключенията на Лукчо” от Джани Родари. Една от първите прочетени книги, заедно с Пинокио.

Както се разхождах по Раковска в търсене на театрална пиеса от днес за днес, се натъкнах на “Страната на лъжците” от Джани Родари в НАТФИЗ. Без да се замислям, след кратко чакане във фоайето, си взех билет. Щастлив бях на четвъртия етаж в 19:30 ч.

Оказа се, че това е “Джелсомино в страната на лъжците” от Джани Родари.

Все лъжци, все несправедливости. Джелсомино чупи кръга на подчинение с неговия глас. Ужким пее, но то си е надвикване в пиесата или творбата. Побеждава доброто при Лукчо, Джелсомино, както и при Пинокио. Казано съвсем откровено, нямам и бъкел помен от социални категории, каквито сега биха се придали на тези произведения, освен странното усещане за нещо непривично и неразбираемо. Това е споменът от чувството за усещане като дете по онези години, ще да е началото на 80-те.

Всяко лято си тръгвахме във ваканция с книги – задължително четиво. Така беше.

А другият спомен е, че ни водиха на някакво представление в НАТФИЗ, ще да е било до 7. клас. И пак с прекрасно чувство за удоволствие от пиесата, която не помня. Така ми е останало – хареса ми, а не знаеш защо. Различно от играта по улицата, катеренето по дървета или индианските колиби. Субективно, лично, необяснимо от логиката на 1+1.

Връщам се на пиесата. Младежите играха чудесно, раздадоха се. Отдавна не бях ходил на театър. Ако трябва да сравнявам с испанските постановки за подобен тип театър, мисля, че бях на нещо невероятно. Там къде да видиш 15 души да се раздават по сцената, да местят, тичат, пеят или летят. Няма такива филми. Все монолози, играе се в кутийки.

А колко бяхме зрителите – 25 човека, като сигурно половината бяха съученици на актьорите. Значи 15 актьора и 25 зрители. Хубавите неща са за малко хора. Залата побираше около 70 човека, ако не съм броил грешно.

Хареса ми много. Накара ме да се замисля, да препрочета Лукчо. Да си дообяснявам посланията на Джани Родари. Сега вече го тълкуваме с категориите на Лукан.

Денят за „размисъл“

Ден за размисъл било днес. Все едно няма други дни за размисъл. Трябва някаква институция или орган да ти го натресе или регулира, за да докаже своята нужност. Пълна идиотщина.

И на всичко отгоре да ти каже какво да пиеш, ядеш или как да седиш, кого да гледаш, какво да четеш – абе по-близо до 1984 на Джордж Оруел.

В Европедия се оформя модел на дигитален надзор – дигитално евро, лични карти, дигитален контрол. Това, което започва като регулация, лесно може да се превърне в пълзяща форма на подчинение.

Красота неземна, наложена от паразитираща бюрократична класа, която си гласува Уруспе & Co. Ltd, Лагард корумпе и всякакви подобни изчадия корумпирани. Копия на Луцифер.

Псевдодемокрация, лъжа и избор между злини

Има още един важен момент. При гласуванията на сегашните демокрации. Първо, това са псевдодемокрации – лъжа и измама. Да си спомним Джоре и как го премахнаха. После, когато гласуваш, ти продават лъжата, че ще промениш нещо. Ритъмът е – прави едно и също при сегашната схема и чакай различни резултати. Идиотщина.

И следващата порция кретенизъм е: – Избирай между две злини! Аферим. Да си наложиш да избираш между злини. Смятай. Правят те на балък и трябва да го възприемеш и одобриш – с твоя глас.

Абсурдът на Камю, парадоксът при Кафка пасти да ядат.

Е, идва и въпросът: – А ти какво предлагаш? Това е тема за друго писание.